Една равносметка около Великден
Христос Воскресе на всички четящи тези редове (макар и със закъснение)! Бъдете здрави – другото се оправя при наличие на малко усилия и добро желание! И се усмихвайте повече!
Поради липсата на едно от чудесата на нашето време, наречено Интернет, както и на достатъчно свободно време, едва сега имам възможност да ви поздравя с празниците и да споделя някоя и друга мисъл...
Повечето хора си правят равносметка в периода между Коледа и Нова година. Аз обаче реших, че тази работа може да се свърши и като се отчитат по-кратки отрязъци от време – тъкмо да се ядосвам на по-малко глупости, които съм направила. Като започнем от Деня на земята, на който бе обърнато вече известно внимание, в дните около Великден се размислих дали в човешката ни природа нарочно не е заложен стремежът към саморазрушение. Каква е причината да не виждаме красотата около себе си, и трябва ли съзнателно или не да я съсипваме... Дали е виновен само станалият пословичен „балкански синдром”, или цялата човешка раса тръгва срещу всичко и всички с широко затворени очи, само защото няма доблестта да признае грешките си и да поеме отговорност за постъпките си?! Трябва ли да поругаваме Доброто, само защото друго освен Зло не познаваме?! Нужно ли е да тръгваме с обиди и презрение към различното, което само преди няколко дни сме приели с радост, само защото сме се уплашили, и да крещим вкупом „Разпни Го!”, без да съзнаваме, че в него може би се крие истинското спасение на душите ни...
За двата вълка в нас
Не избираме кога и къде да се родим. Нито родителите си. Нито народността си. Можем да избираме кога и къде да родим децата си. И как да ги научим да бъдат като нас. Или по-добри.
Така се случи – да познавам две различни жени от един и същи град с едно и също библейско име – Мария. И двете с по две деца. И двете сами с децата си. Според нормативната уредба – самотни майки. И двете видели освен две, и двеста беди накуп в непрокопсията си. Само дето избрали да нахранят различен вълк. Доброто и Злото.
Известна е притчата на индианците чероки. Помъдрял от старост чероки разказвал на своя внук за борбата, дето се води във всеки един от нас.
И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка.
Единият е зъл – той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата. Индианчето се замислило за момент и след това попитало дядо си: И кой вълк побеждава? – Този, който нахраниш. – отговорил старият чероки.
Не зная дали моите две Марии са чували тази притча. Сигурно течението на социокултурното българско развитие е научило едната на стратегията на затрайването, на снишаването, на обясняването на всяка беда с уградисване. И на толкова трудните за разбиране днес нейни постъпки. Преди 23 години никой не чакал Мария да се роди и никой не бил възхитен от нейното раждане. Добре, че поне домове за изоставени колкото щеш у нас. Не видяла никога собствена играчка, не открила какво е ласка в детската си възраст и ето, докато изкачи трудните 16 години – установила, че е бременна. И друго се случило – прочела в намерените в дома документи откъде са родителите щ – и право при тях в Горна Оряховица. Посрещнала я със странни приказки рождената щ майка: „Да беше църно море, да беше църна циганка, да дойдеш, пак добре щеше да бъдеш. Отде идеш, там да се връщаш, че ни уградисаш! И ти, и копелето да се махнете оттука...” Какво ли разбрала Мария – не знам. Родила си детето, не го дала в дом, но и дом не намерила... от милостиня на милостиня, от барака на барака, от мъжка ръка на мъжка ръка, докато дошло ред на второто дете. И защото нещастието никога не идвало само – след опитите да го махне, то се родило увредено.
Да се наруши съзвучието между Небето и Земята е най-страшното, което може да се случи на човека според представите на старите българи. Оттам идват болестите, неприятностите, уродливостта, кутсузлъкът. И тогава НЕЩО обърква живота ни задълго, настанява се в недоумението ни „Защо на мен?” и злият вълк отваря уста да проточи вой... Не е тайна, че българинът често проклина Злото само докато то не се е добрало до къщата му. Навиква го, само докато е малко и прогонимо, като осиротяло гладно вълче. Но усети ли, че работата е дебела, веднага се снишава и го удря на молба: „Иди си, зло, че без тебе по-зло...” Или предлага подкуп, сделка със съвестта си – каквото и да е, само на Онова Нещо да му изглежда знак на достатъчно унизителен човешки компромис и подмазване пред силата Му.
От стари времена технологията на „справянето” с тъмните сили е една – да омесиш питка с мед, в торба да я сложиш и с нея черната напаст да прикоткаш, да я отнесеш на друга порта, та дано някой глупак я вземе и те „отърве” от нея. Дали по погрешка, тази невидяла добро Мария нахранила злия вълк – дали е уградисала от майчина клетва, но тръгнала с друго да надхитря Злото. Да извежда на показ сакатото си дете, да показва страданието му, да провокира „нормално” мислещите хора бързо да дадат левче и да се прекръстят тайно, да плюят в пазвите си с „Боже, опази!”. А детето, също като приласкано кученце лесно научава как да подложи ръчичка, как да заплаче. Не може да говори и няма да се научи, няма да научи азбуката, до училище едва ли ще стигне, с тебешири по асфалта едва ли ще рисува света... Дали е заситила Злия вълк в себе си Мария? Това тя не знае, но знае, че пак е бременна. Биологичният фактор, наречен баща отново отсъства. За нероденото още остава надеждата, че Лошото може да е вече омилостивено и животът му да е различен.
Другата Мария от десет години е разбрала, че с хитро угаждане, вопъл и отчаяна молба няма да стане. Вече не търси кой мистичен закон е погазила, за да наруши хармонията и първородното дете да се роди с нелечимо и прогресивно заболяване. Смирението не е примирение и тя поискала да роди второ и здраво дете, за да докаже на онази сила, че една жена може да твори хармония – като единствен възможен паритет на вълците в човека. И да вярва, че с много любов и търпение може да ги насити. По безусловно прост женски начин е скючила тайно споразумение – ще носи тежкия товар на безнадеждността, но ще получи упованието, че болното дете ще преживее в безгрижие определените дни. Ще бъде всеки ден облечено в розови дрешки, ще люлее предизвикателно панделката на главата си – малко цвете сред безцветието на човешката мъка... Мария всеки ден е усмихната. Все съм се питала – откъде черпи сили за това. Как насмогва на вълците в душата си, как все още душа щ е останала... Когато говоря с нея, често я питам как постига мъдростта да лекува душата си от преживяното с все по-трудно и мъчително преживяване. Дали идва от скрития знак в името Мария. Тя има свой отговор – „Дали е вопъл от плач, дали е вик от радост – Онази сила хич не я е грижа за теб”. Песен да щ изпееш – пак няма да я трогнеш. Но ако пееш, „детето се усмихва и пее с теб. Това лекува...” Песента винаги те извежда в свят с друг ред, с други закони. В съзнанието на българина е напластено защитното разбиране, че много сполука не е на добро, че много хубост не е на хубаво, че много смях не е на смях. Житейският опит на социализирания човек го е научил, че всичко все някога се заплаща. А песента, преплетена с молитва, е храна и вода за добрия вълк в душата. Втората Мария знае това.
Двете Марии са две жени. По-слабите същества от човешкия вид. С еднакво име и сами с по две деца. Разликата между тях е в думите на Твореца, когато първите човеци били прогонени от Рая, задето дръзнала Жената да откъсне плода на знанието и да съблазни Мъжа.
- Ето, човекът стана един от Нас – да познава Доброто и Злото! /Битие, 3:22/
Цитираните думи могат да се тълкуват и като едно специално посвещение: Да познаваш и доброто, и злото, Човече, да носиш отговорност за постъпките си!
Или да избираш кой вълк в душата си да нахраниш...
Написа Ели (email) на 30-Apr-2008 10:59
Една равносметка около Великден
Христос Воскресе на всички четящи тези редове (макар и със закъснение)! Бъдете здрави – другото се оправя при наличие на малко усилия и добро желание! И се усмихвайте повече!
Поради липсата на едно от чудесата на нашето време, наречено Интернет, както и на достатъчно свободно време, едва сега имам възможност да ви поздравя с празниците и да споделя някоя и друга мисъл...
Повечето хора си правят равносметка в периода между Коледа и Нова година. Аз обаче реших, че тази работа може да се свърши и като се отчитат по-кратки отрязъци от време – тъкмо да се ядосвам на по-малко глупости, които съм направила. Като започнем от Деня на земята, на който бе обърнато вече известно внимание, в дните около Великден се размислих дали в човешката ни природа нарочно не е заложен стремежът към саморазрушение. Каква е причината да не виждаме красотата около себе си, и трябва ли съзнателно или не да я съсипваме... Дали е виновен само станалият пословичен „балкански синдром”, или цялата човешка раса тръгва срещу всичко и всички с широко затворени очи, само защото няма доблестта да признае грешките си и да поеме отговорност за постъпките си?! Трябва ли да поругаваме Доброто, само защото друго освен Зло не познаваме?! Нужно ли е да тръгваме с обиди и презрение към различното, което само преди няколко дни сме приели с радост, само защото сме се уплашили, и да крещим вкупом „Разпни Го!”, без да съзнаваме, че в него може би се крие истинското спасение на душите ни...
За двата вълка в нас
Не избираме кога и къде да се родим. Нито родителите си. Нито народността си. Можем да избираме кога и къде да родим децата си. И как да ги научим да бъдат като нас. Или по-добри.
Така се случи – да познавам две различни жени от един и същи град с едно и също библейско име – Мария. И двете с по две деца. И двете сами с децата си. Според нормативната уредба – самотни майки. И двете видели освен две, и двеста беди накуп в непрокопсията си. Само дето избрали да нахранят различен вълк. Доброто и Злото.
Известна е притчата на индианците чероки. Помъдрял от старост чероки разказвал на своя внук за борбата, дето се води във всеки един от нас.
И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка.
Единият е зъл – той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата. Индианчето се замислило за момент и след това попитало дядо си: И кой вълк побеждава? – Този, който нахраниш. – отговорил старият чероки.
Не зная дали моите две Марии са чували тази притча. Сигурно течението на социокултурното българско развитие е научило едната на стратегията на затрайването, на снишаването, на обясняването на всяка беда с уградисване. И на толкова трудните за разбиране днес нейни постъпки. Преди 23 години никой не чакал Мария да се роди и никой не бил възхитен от нейното раждане. Добре, че поне домове за изоставени колкото щеш у нас. Не видяла никога собствена играчка, не открила какво е ласка в детската си възраст и ето, докато изкачи трудните 16 години – установила, че е бременна. И друго се случило – прочела в намерените в дома документи откъде са родителите щ – и право при тях в Горна Оряховица. Посрещнала я със странни приказки рождената щ майка: „Да беше църно море, да беше църна циганка, да дойдеш, пак добре щеше да бъдеш. Отде идеш, там да се връщаш, че ни уградисаш! И ти, и копелето да се махнете оттука...” Какво ли разбрала Мария – не знам. Родила си детето, не го дала в дом, но и дом не намерила... от милостиня на милостиня, от барака на барака, от мъжка ръка на мъжка ръка, докато дошло ред на второто дете. И защото нещастието никога не идвало само – след опитите да го махне, то се родило увредено.
Да се наруши съзвучието между Небето и Земята е най-страшното, което може да се случи на човека според представите на старите българи. Оттам идват болестите, неприятностите, уродливостта, кутсузлъкът. И тогава НЕЩО обърква живота ни задълго, настанява се в недоумението ни „Защо на мен?” и злият вълк отваря уста да проточи вой... Не е тайна, че българинът често проклина Злото само докато то не се е добрало до къщата му. Навиква го, само докато е малко и прогонимо, като осиротяло гладно вълче. Но усети ли, че работата е дебела, веднага се снишава и го удря на молба: „Иди си, зло, че без тебе по-зло...” Или предлага подкуп, сделка със съвестта си – каквото и да е, само на Онова Нещо да му изглежда знак на достатъчно унизителен човешки компромис и подмазване пред силата Му.
От стари времена технологията на „справянето” с тъмните сили е една – да омесиш питка с мед, в торба да я сложиш и с нея черната напаст да прикоткаш, да я отнесеш на друга порта, та дано някой глупак я вземе и те „отърве” от нея. Дали по погрешка, тази невидяла добро Мария нахранила злия вълк – дали е уградисала от майчина клетва, но тръгнала с друго да надхитря Злото. Да извежда на показ сакатото си дете, да показва страданието му, да провокира „нормално” мислещите хора бързо да дадат левче и да се прекръстят тайно, да плюят в пазвите си с „Боже, опази!”. А детето, също като приласкано кученце лесно научава как да подложи ръчичка, как да заплаче. Не може да говори и няма да се научи, няма да научи азбуката, до училище едва ли ще стигне, с тебешири по асфалта едва ли ще рисува света... Дали е заситила Злия вълк в себе си Мария? Това тя не знае, но знае, че пак е бременна. Биологичният фактор, наречен баща отново отсъства. За нероденото още остава надеждата, че Лошото може да е вече омилостивено и животът му да е различен.
Другата Мария от десет години е разбрала, че с хитро угаждане, вопъл и отчаяна молба няма да стане. Вече не търси кой мистичен закон е погазила, за да наруши хармонията и първородното дете да се роди с нелечимо и прогресивно заболяване. Смирението не е примирение и тя поискала да роди второ и здраво дете, за да докаже на онази сила, че една жена може да твори хармония – като единствен възможен паритет на вълците в човека. И да вярва, че с много любов и търпение може да ги насити. По безусловно прост женски начин е скючила тайно споразумение – ще носи тежкия товар на безнадеждността, но ще получи упованието, че болното дете ще преживее в безгрижие определените дни. Ще бъде всеки ден облечено в розови дрешки, ще люлее предизвикателно панделката на главата си – малко цвете сред безцветието на човешката мъка... Мария всеки ден е усмихната. Все съм се питала – откъде черпи сили за това. Как насмогва на вълците в душата си, как все още душа щ е останала... Когато говоря с нея, често я питам как постига мъдростта да лекува душата си от преживяното с все по-трудно и мъчително преживяване. Дали идва от скрития знак в името Мария. Тя има свой отговор – „Дали е вопъл от плач, дали е вик от радост – Онази сила хич не я е грижа за теб”. Песен да щ изпееш – пак няма да я трогнеш. Но ако пееш, „детето се усмихва и пее с теб. Това лекува...” Песента винаги те извежда в свят с друг ред, с други закони. В съзнанието на българина е напластено защитното разбиране, че много сполука не е на добро, че много хубост не е на хубаво, че много смях не е на смях. Житейският опит на социализирания човек го е научил, че всичко все някога се заплаща. А песента, преплетена с молитва, е храна и вода за добрия вълк в душата. Втората Мария знае това.
Двете Марии са две жени. По-слабите същества от човешкия вид. С еднакво име и сами с по две деца. Разликата между тях е в думите на Твореца, когато първите човеци били прогонени от Рая, задето дръзнала Жената да откъсне плода на знанието и да съблазни Мъжа.
- Ето, човекът стана един от Нас – да познава Доброто и Злото! /Битие, 3:22/
Цитираните думи могат да се тълкуват и като едно специално посвещение: Да познаваш и доброто, и злото, Човече, да носиш отговорност за постъпките си!
Или да избираш кой вълк в душата си да нахраниш...
Написа Ели (email) на 30-Apr-2008 10:59