The Diary
Дневникът на Михаил
Добавяне на коментар
Петък, 7 Декември 2007
Пилишки истории 3
12:22
Второто пиле с кодово име Чуроликчо е още живо...и да чукнем на дърво расте и придобива вече вид на гълъб... Вече се опитва и да кълве, не много успешно, основно кълве по ръцете ни, просто е твърде глупаво да се сети че трябва храната да атакува, не нас :)
Ето последната фотосесия на пилето от вчера вечерта. Предупреждавам че снимките не са с добро качество (липсва на някой фокус или са размазани) защото Чуроликчо не стой мирно:
Коментари
gorkoto mi batche drugiq put kato fanesh nqkoe mu davai pticha hrana ot veterinaren magazin.:) da znaish aide sega leka nosht na wsichki....
Драги Дядо Мраз,
Ти вероятно не си свикнал да получаваш писма на втори януари. Но аз искам да изясним едно малко недоразумение, което стана между нас.
В началото на миналия месец ти писах писмо, в което те помолих за велосипед, влакче, ролкови кънки и футболна топка. Цяла година учих като луд, имам най-добрите оценки не само в класа, но и в цялото училище. Честна дума, никой не се е държал по добре от мен с родителите, братята, приятелите и съседите. Постоянно ходих до магазина, два пъти дори преведох една старица през улицата. Няма нито една добра постъпка, която да не съм направил.
И за какъв дявол ми донесе чифт чорапи и идиотска химикалка? Какво си въобразяваш ти бе, козел! Да ме разиграваш цяла година и накрая да ме оставиш с купчинка боклуци под елхата. И на всичкото отгоре - донесе толкова подаръци на онзи кретен в съседния апартамент, че няма да може да мине с тях през вратата. Затова дори и не си помисляй да си довлечеш задника при мен следващатагодина. Ще те замерям с камъни - и теб, и осраните ти елени, така че те ще се разбягат и ще се наложи да си ходиш пеша до забутания Северен полюс! Не искам да чувам за теб повече! От тази година ще разбереш колко лош мога да бъда, ти дебел и вмирисан Дядо Мраз!
От малкия Иванчо. :P
Заслушан във воя на пустинния вятър, една нощ гарван ми кацна на рамото. Миришеше на прах и усилия. Лек полъх на смърт и на мрак. Уплаших се, а морната птица зарови глава в косата ми. Отпуснах се и птицата спеше. Отпих си от чашата, седнах - притворих очи. Чаках... Гарванът крадеше топлината ми. Стана ми хладно - за кратко обхвана ме студ, но аз не помръднах. И после унесен дочувах приграчване. Някой ми пееше тайни слова и ме приспиваше. И се понесох по вятъра назад през много лета. Там ми разказаха в сцени легендата за Уинона, Койотът и Гарванът. Историята намерила краят си в потокът с чиста вода.
Събрали се Койотът и Гарванът над примръзналия труп на елен и заспорили, кой трябва да изяде сърцето, за да отнеме силата в полза на мрака. И всеки запял своята песен. Завил Койотът - протяжно изкарал смразяващи трели. От веки той имал задача една. Душите на людете вече умрели да води към мрака, на свойте крака. Лукавост и хитрост от него струели и искал да бъде по-силен сега. Навътре към неизвестното всеки да тегли, дори и сред живите, да краде от съня. Защото мракът го хранел, дарявал му ужас и плът. Така заговорил Койотът и посегнал към топлата кръв. Заграчил и Гарванът приглушено. Със скръбен и отчаян глас. Той бледите души извеждал, ако още не готови са да плуват в мрак. Тъй в клюна ги носел полека, да нямат и спомен от път, та ако някога се върнат, сами да не напуснат древния - мрачния кът. И той се нуждаел от сили, защото не знаел къде, а трябвало вечно да търси, като овчар своите заблудени овце. Не могли да изпеят предимство, затова се вплели в борба. Но къде ли се нейде видяло е, да бъде сразен "въздухът" от "земя". Койотът бързо усетил, че не може да впримчи със зъби криле, за това той Гарванът повикал и казал му. От днес не сме врагове, а нека други спора решат. И който познае, да бъде почетен за сладкия пай.
Решили съдията да бъде жена, от бебе да носи мощта си и ако към мрака с нея потегли, Койотът прибира ръка. Почерпили сили от мрака, изпрели магично кълбо, и мрежи прозрачни от него оплели и опънали ги на всяко дърво. Застанали тогава в гората, настанало безвремие за тях, очаквали да видят когото, ще хване се техния капан. Преминал ловец по пътеката горска, поспрял се подушил с нос, отминал капана на двамата улисан в следене на лос. След него обаче вървяла жена му, най-вярната, силна жена. Била и непразна утробата, оплела се в мрежата тя. Но нали била невидима, и само сянка на мощ, през нейната плът се пропила и чакала крайният зов.
Родила се щерка на двамата. Ревливо момиче била, Уинона я кръстили мъдрите или на думи просто Жена. Растяла Уинона и крепнела, отишъл си детският смях. Полека, магията в ръцете и идвала, таяла се като летният прах. Сърните в полята от нея не бягали, защото не сещали страх. А птиците търсели в отмора в ръцете и, и хапвали там семенца. Дори мракът сякаш по пътя намятал и воали от светла зора. За тази девойка младежите пеели, изричали думите с ясни сърца, но винаги усмивката най-силно и греела, когато Ицтан съзирала тя. Отивала леко до него, и капвала капка вода, от делвата уж е разсеяна, а тъй се закачала тя. А той начумерено - строго я гледал и скачал по пъргав от лъв, посягал за роклята да хване я, но тя му подхвърляла стръв. От делвата пълна водата излитала и миела силно лице, и после със силния смях го оплитала, овръзвала мъжки нозе. Ицтан се замайвал незнайно и еквал младежкия смях, Уинона го гледала ласкаво, лицето му гладела в страст. И тъй се зарекли да бъдат те заедно. Ръцете си срязали тайно, кръвта си омесили с плам, и после се вричали заедно - на другия давали власт. Магията силна обаче не чакала, заседнала в момчешката плът. И ревност към грубост го тласнала - Койотът пресекъл му път. Нарекъл го с думи обидни и женствени, засегнал младежът на чест. Обърнал сърцето му в рана изгаряща и вдигнал той поглед злочест. Невинното искал от Уинона да вземе, дори без обети - на всяка цена, изтръгнал от девойката нежното цвете и хвърлил я в ужас и мрак. Повалил я насила на любимото място. Със ножа замахнал и там, от горе до долу грубо изрязал и красивия кожен сукман. Попипал отвсякъде, след туй се погаврил и нея оставил в несвяст. Нарекъл я с думи попарващи, моминско достоинство и чест. Отишъл си бавно и леко изчезнал - дори не оставил и вест...
Уинона косата отметнала бавно, избърсала моминския срам. Отмила в потока ръцете си, завързала своя сукман. Изправена чакала, небето попитала, какво да направи сега. Дали да се хвърли на огъня или да тръгне по пътя сама. И леко Койотът потривал се с лапи, девойката падала в плен, еленско сърце и дробчета сладки - за него ще има пир на корем. Не чакал я гарванът кацнал, на крехките бели рамена. Девойката погледнал властно и върнал нейната душа. Усмихнала се младата индианка, тя взела в своите ръце, това което и отнели - и го разпръснала от все сърце. Нагазила потока бавно, и с пяната се сляла там. Полека, лека се разтваряла в планински чистата вода. Отишла си девойката, но глас останал, да пее вечно за деня, когато мъдра птица дума казала и върнала я на света.
Така спечелил Гарванът облога, от миналото после долетял и кацнал ми на рамото без злоба, във образи история изпял. Събуди се и каза, дай ми моля, дай от устата си вода. Подадох му и в миг Уинона, отново в мене изшумя. Погледнах го и вече знаех, отива да спаси от мрак, поредната душа повлечена от на Койота лепкавия кракНаписа pilence (email) на 15-Dec-2007 20:14
Добавяне на коментар
Страницата е генерирана от Glog v3.50
Радваме се за пилето. Това, което ще напиша обаче, няма голяма връзка с него. Прочетете го, не е мое, но това в момента няма никакво значение. Мисля, че човекът, за когото е било писано, ще разбере и сам, без да го посочвам поименно. Четете - на мен ми хареса, но аз съм пристрастна към творчеството на момичето, което го е писало, затова оставям оценката на вас:
Създаде ме със огнен дъх и със желание,
извая ме с треперещи ръце.
И на мига, без капчица на разкаяние,
изтръгна моето сърце.
И като Бог в деня ми се изправяше,
заклеваше ме в свойта Библия свещена,
а нощем дверите на Ада ми отваряше,
ти - Сатана и ангел, грях и щастие неземно.
Така живях - във твойта нощ като светица
и като грешница в деня ти светъл.
Виж - аз ката агнец съм се обрекла
на теб - телеза Златен в мене.
Сега умирам от кървящите си рани.
Не, нямам вече страх от трънени венци!
Аз болката си с мъжество съм изковала,
а с нежност и надежда - твоите мечти...
Написа Гергана (email) на 11-Dec-2007 15:44